Варненка разказа спомени за Атанас Скатов: Каза ми, че иска да ми помогне, когато бях болна
Редактор: Виолета Николаева
e-mail:
Снимка Шени М. - първата от ляво надясно
" Прощално слово за Атанас Скатов " написа варненката Шени М., която твърди, че е познавала малко алпиниста, само че го помни с извънредно възприятие на угриженост към познати и другари. Тя споделя в групата " Вяра в положителното " в обществената мрежа Facebook по какъв начин Наско е бил угрижен даже за нея, която не познава добре, в миг, когато е била болна. Ето описа й:
" Не съм почтена да ви приказвам за него, тъй като го познавах минимум. Но въпреки всичко желая да ви опиша дребна част от усещанията си за него. Не се познавахме с него и не се бяхме виждали онлайн, въпреки да общувахме по работа онлайн. На рожденния ми ден той ми писа, с цел да ми честити и да ме попита по какъв начин съм. Казах му, че не чествам, а си заставам сама у дома, тъй като не се усещам добре. На идващия ден, когато минимум чаках, той ми писа още веднъж, с цел да ме попита отново по какъв начин съм. Представяте ли си?! Този свръхангажиран човек написа на чужд болен, с цел да го укрепи в тежките му дни. Малко хора могат да се похвалят с такава предвидливост. И освен това. Каза ми: “Ако бях във Варна, щях да дойда да те видя и да ти оказа помощ с каквото мога ”. Това, което го спираше да тръгне тогава от Сливен за Варна бяха КПП-тата и възбраната, която беше въведена в страната обитаемоте места да не се напущат. Ако тогава Скатов можеше да лети, бях сигурна, че щеше да пристигна. Това негово предпочитание да ми помогне по този начин ми стопли сърцето, че заболяването стартира да отстъпва пред усмивката, която се появи на лицето ми.
Минаха няколко месеца и в самия кипеж на лятото, когато слънцето беше в своята най-висока точка (или най-малко на мен ми се стори така) Атанас Скатов дойде със фамилията си в курорта Златни пясъци. Знаете, че е покрай Варна, нали? Разбрахме се с него да се срещнем. Беше топла, августовска вечер, духаше лек и прелестен морски бриз. Бях отпочинала, а той пристигна изтощен след изтощителна, траяла няколко часа, подготовка. Потта стоеше застинала по кожата му, брадата му не беше скъсявана от дни. Хареса ми това естествено лъчение у него. Но най-вече ми хареса топлината на неговите очи. Помните ли очите му? Те бяха цяла Вселена. В тях се съдържаха безпределно дълги разкази, дивна лирика, притихнал зов, завършения, подвиг, увереност и мощ. И едно голямо състрадание, съчувствие - към болката на индивида, към болката на животните, към болката на планетата, на въздуха, водите и горите. В неговите очи пулсираше животът на нашата планета. На растеж Наско беше невисок, дребен човек, само че с желязна воля. Колкото и да беше изтощен, някой различен километър извървян пешком допълнително, не го плашеше. Отидохме да му покажа едно мое скрито кътче с панорама към Варненското езеро. Съдбата ни даде опцията дружно да се любуваме на слънцето. Наско хареса мястото.
Понеже нямаше условия да останем там, отидохме в моя кабинет в центъра на града. В него му прочетох сказката, която бях подготвила за него. Наско се отпусна на мекото кресло и словото, както и умората, взаимно го заляха. Слушаше, до момента в който си почиваше. Колкото повече напредваше текста, толкоз по-малко отмалялост му оставаше. В края на текста словата по този начин го бяха заредили, че той беше напълно подготвен за нови подвизи и борби. Каза ми, че вярно съм схванала какво той усеща като своя задача. Не му се тръгваше от кабинета. Все отново излязохме на открито и на улицата той ме хвана за ръката и ми благодари за поддръжката. Тогава се вълнувах и не разбрах какво толкоз е станало, само че през днешния ден разбирам - ръката ми беше държана от човек, който на растителен режим на хранене изкачи съвсем всички най-високи върхове на планетата. Чрез допира си той съобщи част от силата си и на мен. Вярвам, че го е направил с всички, които знаят за алпиниста.
На идващия ден се видяхме още веднъж със Скатов. Този път той беше довел още хора със себе си. Бяхме със сина му Васко, с Екатерина и нейната щерка. Този ден беше един от най-хубавите през миналата ми година. Хубавото в него беше, че едвам се бях срещнала с всички тези нови хора, а ги усещах все едно сме едно семейство. Сякаш постоянно сме били дружно, толкоз естествена ми беше тяхната компания.
През идващите дни Скатов ме срещна с майка си, сестра си и племенника си. Не познавам бащата на Скатов, само че виждайки майка му като че ли разбирах от кого е наследил своята увереност и религия в положителното. Сестра му е сладко славейче, което чурулика с гальовен глас. Защо ви приказвам за тях? Защото за пръв път видях такава отдаденост и безрезервна поддръжка към делото на Наско. Никога до момента не бях виждала и чувала някой да приказва с такава обич за брат си и за своя наследник.
Искам да благодаря за нещо на Скатов - той ми оказа помощ да прибавя религия в силите си на публицист и представител. Боя се да приказвам пред аудитория, както и да сформирам текстове, които да споделям с хора. Това е интимна работа, а аз съм затворен човек, назовават ме интроверт. Не обичам вниманието, не одобрявам шума. Сега се разгадавам пред вас, тъй като Наско ми сподели: “Покажи се, дано те видят хората ”.
Казват, че думите стават действителност. Прочетох в една обява на Юлия Иванова, че Наско е казвал, че ще почине на К2. Хората се питаха дали не са могли да предовратят гибелта му, дали не е трябвало да го спрат. Ще ви кажа: няма мощ в света, която да спре Атанас Скатов. Смъртта за него не е край, а ново начало за опити и задачи. Той продължава в своя път, а на нас остава да разпространим изгодите от вегетарианството в света. Скатов от невидимия свят ще ни оказва помощ. Той, самичък, реализира невъзможното, в този момент е наш ред и ние сме на ход.
Атанас почиташе Силата и в случай че почитаме Наско, следва да почетем и решенията на Силата, тъй като Тя знае най-добре по кое време да сложи начало на живота, както и по кое време да настъпи гибелта. В това има върховен промисъл, който ние в този момент не можем да разберем, само че след време ще проумеем. Бог е най-големият алтруист и проектите Му са всеки път положителни, даже на нас да не ни харесват. Вярвам, че Атанас е посял зрънцето на любовта към природата у доста хора и след време ще избуи изобилна беритба. Тогава той ще се радва на плодовете си.
За мен Атанас Скатов беше индивидът с най-топлите кафяви очи. "
Съобщете ни, в случай че видите неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
e-mail:
Снимка Шени М. - първата от ляво надясно
" Прощално слово за Атанас Скатов " написа варненката Шени М., която твърди, че е познавала малко алпиниста, само че го помни с извънредно възприятие на угриженост към познати и другари. Тя споделя в групата " Вяра в положителното " в обществената мрежа Facebook по какъв начин Наско е бил угрижен даже за нея, която не познава добре, в миг, когато е била болна. Ето описа й:
" Не съм почтена да ви приказвам за него, тъй като го познавах минимум. Но въпреки всичко желая да ви опиша дребна част от усещанията си за него. Не се познавахме с него и не се бяхме виждали онлайн, въпреки да общувахме по работа онлайн. На рожденния ми ден той ми писа, с цел да ми честити и да ме попита по какъв начин съм. Казах му, че не чествам, а си заставам сама у дома, тъй като не се усещам добре. На идващия ден, когато минимум чаках, той ми писа още веднъж, с цел да ме попита отново по какъв начин съм. Представяте ли си?! Този свръхангажиран човек написа на чужд болен, с цел да го укрепи в тежките му дни. Малко хора могат да се похвалят с такава предвидливост. И освен това. Каза ми: “Ако бях във Варна, щях да дойда да те видя и да ти оказа помощ с каквото мога ”. Това, което го спираше да тръгне тогава от Сливен за Варна бяха КПП-тата и възбраната, която беше въведена в страната обитаемоте места да не се напущат. Ако тогава Скатов можеше да лети, бях сигурна, че щеше да пристигна. Това негово предпочитание да ми помогне по този начин ми стопли сърцето, че заболяването стартира да отстъпва пред усмивката, която се появи на лицето ми.
Минаха няколко месеца и в самия кипеж на лятото, когато слънцето беше в своята най-висока точка (или най-малко на мен ми се стори така) Атанас Скатов дойде със фамилията си в курорта Златни пясъци. Знаете, че е покрай Варна, нали? Разбрахме се с него да се срещнем. Беше топла, августовска вечер, духаше лек и прелестен морски бриз. Бях отпочинала, а той пристигна изтощен след изтощителна, траяла няколко часа, подготовка. Потта стоеше застинала по кожата му, брадата му не беше скъсявана от дни. Хареса ми това естествено лъчение у него. Но най-вече ми хареса топлината на неговите очи. Помните ли очите му? Те бяха цяла Вселена. В тях се съдържаха безпределно дълги разкази, дивна лирика, притихнал зов, завършения, подвиг, увереност и мощ. И едно голямо състрадание, съчувствие - към болката на индивида, към болката на животните, към болката на планетата, на въздуха, водите и горите. В неговите очи пулсираше животът на нашата планета. На растеж Наско беше невисок, дребен човек, само че с желязна воля. Колкото и да беше изтощен, някой различен километър извървян пешком допълнително, не го плашеше. Отидохме да му покажа едно мое скрито кътче с панорама към Варненското езеро. Съдбата ни даде опцията дружно да се любуваме на слънцето. Наско хареса мястото.
Понеже нямаше условия да останем там, отидохме в моя кабинет в центъра на града. В него му прочетох сказката, която бях подготвила за него. Наско се отпусна на мекото кресло и словото, както и умората, взаимно го заляха. Слушаше, до момента в който си почиваше. Колкото повече напредваше текста, толкоз по-малко отмалялост му оставаше. В края на текста словата по този начин го бяха заредили, че той беше напълно подготвен за нови подвизи и борби. Каза ми, че вярно съм схванала какво той усеща като своя задача. Не му се тръгваше от кабинета. Все отново излязохме на открито и на улицата той ме хвана за ръката и ми благодари за поддръжката. Тогава се вълнувах и не разбрах какво толкоз е станало, само че през днешния ден разбирам - ръката ми беше държана от човек, който на растителен режим на хранене изкачи съвсем всички най-високи върхове на планетата. Чрез допира си той съобщи част от силата си и на мен. Вярвам, че го е направил с всички, които знаят за алпиниста.
На идващия ден се видяхме още веднъж със Скатов. Този път той беше довел още хора със себе си. Бяхме със сина му Васко, с Екатерина и нейната щерка. Този ден беше един от най-хубавите през миналата ми година. Хубавото в него беше, че едвам се бях срещнала с всички тези нови хора, а ги усещах все едно сме едно семейство. Сякаш постоянно сме били дружно, толкоз естествена ми беше тяхната компания.
През идващите дни Скатов ме срещна с майка си, сестра си и племенника си. Не познавам бащата на Скатов, само че виждайки майка му като че ли разбирах от кого е наследил своята увереност и религия в положителното. Сестра му е сладко славейче, което чурулика с гальовен глас. Защо ви приказвам за тях? Защото за пръв път видях такава отдаденост и безрезервна поддръжка към делото на Наско. Никога до момента не бях виждала и чувала някой да приказва с такава обич за брат си и за своя наследник.
Искам да благодаря за нещо на Скатов - той ми оказа помощ да прибавя религия в силите си на публицист и представител. Боя се да приказвам пред аудитория, както и да сформирам текстове, които да споделям с хора. Това е интимна работа, а аз съм затворен човек, назовават ме интроверт. Не обичам вниманието, не одобрявам шума. Сега се разгадавам пред вас, тъй като Наско ми сподели: “Покажи се, дано те видят хората ”.
Казват, че думите стават действителност. Прочетох в една обява на Юлия Иванова, че Наско е казвал, че ще почине на К2. Хората се питаха дали не са могли да предовратят гибелта му, дали не е трябвало да го спрат. Ще ви кажа: няма мощ в света, която да спре Атанас Скатов. Смъртта за него не е край, а ново начало за опити и задачи. Той продължава в своя път, а на нас остава да разпространим изгодите от вегетарианството в света. Скатов от невидимия свят ще ни оказва помощ. Той, самичък, реализира невъзможното, в този момент е наш ред и ние сме на ход.
Атанас почиташе Силата и в случай че почитаме Наско, следва да почетем и решенията на Силата, тъй като Тя знае най-добре по кое време да сложи начало на живота, както и по кое време да настъпи гибелта. В това има върховен промисъл, който ние в този момент не можем да разберем, само че след време ще проумеем. Бог е най-големият алтруист и проектите Му са всеки път положителни, даже на нас да не ни харесват. Вярвам, че Атанас е посял зрънцето на любовта към природата у доста хора и след време ще избуи изобилна беритба. Тогава той ще се радва на плодовете си.
За мен Атанас Скатов беше индивидът с най-топлите кафяви очи. "
Съобщете ни, в случай че видите неточности и нередности в публикацията или мненията. Пишете непосредствено на [email protected] . Ще обърнем внимание!
За реклама в "Петел " на цена от 50 лв. на ПР обява пишете на и вижте още в -.
Прочети тук -
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ